Прочетох нещо великолепно!
Стихотворението Отпътуване.
Копукова е напълно права, че е супер.
И това ми дава повод за някои размисли.
Не само тъжната, мрачната поезия е най-стойностната.
Тя е всъщност единствената истинска поезия.
Само тъгата, отчаянието, гневът, яростта раждат голямо изкуство.
Само автори, които виждат и черния цвят от гамата и го редуват с белия, наистина са поети.
Тия, които каканижат само розови финтифлюшки като слънчеви жени, вселенски хармонии, слънценосни феи и т.н, които са написали десетки и стотици възторжени кудкудякания, които виждат света само в розови очила, са поетически локумджии.
Т.нар.оптимистична поезия е малко по-лустросана чалга.

...Тия разяснения са за един тъпунгер, който няма достатъчно акъл да проумее, че в ямболската гора има само изсъхнали дънери, а не свежи борове.
   

точни думи...резки, но..верни!

...Тия разяснения са за един тъпунгер, който няма достатъчно акъл да проумее, че в ямболската гора има само изсъхнали дънери, а не свежи борове.

Ами тоя тъпунгер вече наистина е за освидетелстване.
И в двата си блога все по мен и теб лае.
Точно тая празна тиква да ми дава акъл за поезия е идиотско.
И заради тоя кретенизъм си го отнася и оная, на която й носи нощното гърне.

Професионалистите ползват черно и бяло: "Силно да любя и мразя","самодиви в бяла премяна", "черно бесило" и прочие контрастни символики. А в Ямбол продават шербетов рахат-локум.